Отварям темата с идеята да коментираме какъв трябва да човекът, за който бихме гласували за кандидат президент, а и съвсем други въпроси като: трябва ли ни президент?
Ето и една много интересна публикация по темата, като за начало:
Моят човек от Емилия Милчева,
http://www.webcafe.bg/id_372312650_Moyat_chovekКак човек си избира своя кандидат за президент? Гласуването е нещо твърде интимно. Моята практика като пускач на бюлетина в България показва, че човек гласува по различен начин в различни етапи от живота си.
Всеки от нас избира по разни критерии човека, за когото ще гласува за държавен глава. Един - като партньор за белот и бира, друг - защото "партията най-добре знае", трети, оглеждайки и сравнявайки качествата на кандидатите, четвърти - ами просто така си е решил по някое време на 23 октомври...
Моят човек
През 1990-а таях балонести надежди, че д-р Петър Дертлиев има истински шансове да стане българският президент. Бях на 25, ентусиазиран "перестроечен" лапнишаран. Д-р Дертлиев оттегли кандидатурата си - удобно му извадиха компромат с ДС-досие.
И парламентът, включително българската опозиция, дирижирана от Андрей Луканов и сие, избра д-р Желю Желев. Човек, който не беше така радикално настроен за смяна на строя/системата, доста по-мек и консенсусен...
Когато гласувах за Петър Стоянов през 1996-а, признавам, че пуснах бюлетината не толкова омаяна от чара и качествата на пловдивския юрист, а заради факта, че беше Десният. Не просто десните, а Синият вдясно. В есента на вота навършвах 31 години и се носех на върха на една екзалтираща вълна, а синьото беше най-омагьосващият цвят.
Когато не гласувах за Петър Стоянов през 2001-а, признавам, че не пуснах бюлетина, защото първо, той вече не ми се струваше толкова син, и второ, синьото не беше това, което беше...
Не съм била фен на Богомил Бонев, но когато Стоянов направи оня подличък номер с доклада по време на дебатите в тв студиото, това никак не ми хареса. Очаквах един рицарски дуел на висотата на действащ държавен глава, а той постъпи като бракоразводен адвокат, пазещ коз за накрая... Само че това не беше дело. Макар да сме наясно, че сме хора със своята суета и слабости, някакси тайничко се надяваме тези, които избираме, да са по-морални от нас.
И тогава изобщо не гласувах за държавен глава. Приближаването към 40-те също си каза думата - рациото неизменно се включва при всяка постъпка. Скепсисът все повече нагарча, а оптимизмът започва да ти изглежда атавизъм.
Изборът ми за Неделчо Беронов - изоставеният по средата на кампанията кандидат-президент на десните, със сигурност беше съзнателно направен. Харесвах неговата сдържаност, почтеността, вроденото му достойнство, чувството му за семейственост - и дори отдалечеността му от партията, която го беше излъчила. Все още смятам, че конституционният съдия беше най-надпартийният кандидат от всички явили се за президент до момента.
Сега вече имам "инструментите", с които да определя "моя човек" за държавен глава. Макар че не виждам партиите да ми/ни помагат в това. Близо 15 години след първите си предварителни избори, сините не показаха креативност на 12 юни. Вместо да сблъскат като мнения и позиции Румен Христов и Светослав Малинов, те просто ги пуснаха да бягат по коридори.
Спорът между политически конкуренти е една от ситуациите, в която те се разкриват най-добре. Ако не вярвате, просто вижте как го правят в момента републиканците в САЩ.
По-по
Но на темата за качествата на кандидат-президента.
Това, което със сигурност бих искала, е да е по-образован от мен, по-добре владеещ чужди езици. Без значение от какъв пол е. Г-жа Меглена Кунева отговаря на тези критерии. Дали това ми е достатъчно, за да гласувам за нея - не.
Това, което бих искала още, е кандидатът, чието име ще отбележа, да споделя моите ценности за толерантност - етническа, расова... Дали г-н Румен Христов отговаря на тези критерии? Вероятно. Но не ми е достатъчно.
Това, на което държа също, е "моят човек" за държавен глава да има деца. Отглеждането на деца прави всеки по-зрял и мъдър, вярвам също - и по-добър човек.
Ще ми се "моят президент" да има и приятен тембър на гласа и външност. Дали г-н Стефан Данаилов би отговарял на тези условия? Да, но само по себе си не стига.
Много по-важни са ми отговорите на няколко въпроса, които би трябвало да бъдат поставени на всеки един от кандидатите за държавен глава. Те произтичат от президентските правомощия по Конституция, и не само:
- Да или не на АЕЦ "Белене"? И какво мисли за останалите два проекта от Големия шлем (нефтопровода Бургас-Александруполис и газопровода "Южен поток")?
- Ще има ли закон за Националната разузнавателна служба? Ако не - защо, ако да - какви ще са основните му цели?
- Ще споделя ли с управляващите, независимо кои са те, отговорностите си като един от тримата Кадровици в държавата (наред с парламента и МС): за състоянието на съдебната система, на СЕМ - и електронните медии, за посланиците ни в чужбина, за комуникациите и мултиплексите... (Президентът Георги Първанов се обади по повод на СЕМ само когато управляващите решиха да орежат квотите в Съвета за електронни медии - и неговата в това число.)
- Като главнокомандващ смята ли, че е необходима ПРО? Ако да - при какви условия? Ако не - защо?
- Като главнокомандващ смята ли, че са ни необходими изтребители?
- Като главнокомандващ смята ли, че е необходимо военно обучение?
- Смята ли да упражнява правото си на обръщение към парламента, за да предложи някаква (законодателна) инициатива? И за какво точно? (Не се сещам някой от досегашните президенти да го е правил.)
- Как оценява работата на правителството?
Отговорите на всички тези въпроси са нужни на тези хора, които се опитват да мислят рационално при избора на държавен глава.
Не мисля, че нареклият се за социален президент г-н Първанов трябва да се изказва от висотата на Фейсбук профила си за "достойни, справедливи и сигурни пенсии". А по-скоро за същността на пенсионните реформи в България, които последните правителства успешно проспиват.
Когато някой кандидат-президент ми казва, че ще се бори с демографската криза, то нека бъде така добър да каже как. За да можем да отчетем реалността на плановете му, не патетиката на изявленията му.
Затова и предпоследното съобщение на премиера и лидер на управляващата партия Бойко Борисов, че ГЕРБ ще обяви кандидата си за държавен глава на 4 септември, ми се струва невероятно унизително за всички български избиратели. Най-вече за тези, избрали ГЕРБ на 5 юли 2009 г.
Какъвто - такъв, сякаш казва Борисов, който явно иска да покаже непукизъм и мощ от типа "Аз държа контрола". Или пък позицията му е реверанс към Меглена Кунева, както я тълкуват други.
4 септември - това означава, че Магът вади дресиран бял гълъб от цилиндъра с фокусите и го пуска над главите ни. Няма време за дебати, много питане и разговори, времето е кратко, значи режисурата е пълна.
Освен ако Борисов, разбира се, обяви своето име на 4 септември - на база споменатата от него 0.0001% вероятност, то тогава оттеглям думите си. Защото неговите отговори на горните въпроси ги знаем.
Но в случай че е непукизъм или подкрепа - обидно е за гласоподавателите, които искат да избират с разума си. Но на Бойко Борисов точно ние очевидно не сме му необходими.
Тема: "Моят човек" (Прочетена 1528 пъти)
Септември 03, 2010, 06:56:53 pm
