БРЕЗНИЦА.ЦЕНАТА НА ГОСТОПРИЕМСТВОТО.

[Mehmed Boyukli]

Брезница.
Годината е 1993…- само няколко години след падането на Комунизма.
Лично за мене тази година аз я помня като година в която преживях много тежки операции.
И тъй като не бях работоспособен , най близкото място за разходка и раздумка беше селският Мегдан.
Едно поради фактът ,че там има кафета , но  и поради това че там е обичайното място на пенсионерите от Брезница които идват  за моабет.
Един ден там обаче пристигна един непознат чужденец с очила , които се опитваше да заговори с хората които седяха там.
Изглеждаше обикновено облечен, но предизвикваше внимание върху себе си от това че се интересуваше от стари,автентични и неподправени традиции.
И така лека полека и аз самият, без да се усетя спонтанно се запознах с този чужденец….
Този човек се казваше Асен Баликси.
Много често близките ми, са ми казвали че имам дарбата да създавам връзки.
Но се оказа че тази връзка, фактически стана началото на нова ера в Брезница , поради факта че този човек, вкара Брезница в световното публично пространство..Някой външни фактори побързаха да обявят това "приятелство", за поредната конспирация.
И въпреки тях , приятелството  с професор Асен Баликси продължава и днес..
Знайно е че след 1989 г забранените обичай и традиции бяха отново разрешени , и това бе една от причините заради която те преживяваха своя ренесанс.
Именно затова аз бях запленен от споделянето им и демонстрираният респект към въпросните традиции,  които сме запазили – свадби.суннети, религиозни празници, фолклор, носии.
Аз няма да разказвам тук и сега за последвалите научни експедиции от страна определени екипи от СУ и НБУ гр.София,които продължиха след началото което постави този професор.
Идеята ми е да разкажа  за друго – гражданското участие на нас Брезничани в развитието на селото ни.
Тези две неща на пръв поглед за диаметрално противоположни , но при наша случай те са от особена значимост.

Тогава, изправен пред многоброините предизвикателства като потенциален научен материал, Асен Балиски като преподавател в Харвард и Софиискиат Университет по антропология , тои изпрати в Брезница най добрия си студент – Харалан Александров.
Харалан Александров или Хари, както го наричахме брезничани, беше млад , ерудиран много интилигентен човек.
Разбира се неговия престой в Брезница е един от най хубавите му периоди в живота му, както обича тои да казва по медиите.
Научният му подход, освен общуване чрез съпричастност, предполагаше и предлагането на различни идей относно различни неща , включително и образованието.
Аз бях мотивиран и от факта че тогава,  след промените настъпи икономическа криза, нямаше средства за образование, децата ми бяха малки и не виждах бъдеще за тях без образование и език …
Макар че тогава в Брезница имаше много проблеми, а на нас ни липсваха ресурси , затова решихме да се заловиме с този проблем.
За мене тогава това, беше фантазия, тъй като местното училище преобладаваха учители от град Гоце Делчев, имаше само двама трима от Брезница, ама те бяха
безгласни букви, а онези от Гоце делчев -  много консервативно настроени кам промените които се случиха след 1989.

Силно пристрастни и съпричастни към тогавашната Комунистическа партия , те разбира се приемаха идеята за Гимназия като особено опасна Ерес.
Основният властови център в град Гоце Делчев осъществяваше върху тях тотален контрол и именно те, дори бяха употрбявани системно като активисти по време на Възродителния процес.

Само ще ви припомня че до тогава, когато Харалан Александров дойде в Брезница в основното училище децата  в училище ,бяха задалжени от незапомнени времена да се стрижем “0” номер или голи глави.Учителите преди време задължително изискваха от нас всички момчета да се стрижем до кожа, защото според тях сме били - пълни с въшки!!!!!!
На нас учениците ни беше внушавано безпир, че нямаме хигиена и за това трябва да сме "остригани"!
По партийна линия бе наложено схващането че самото училище е нещо като военен бастион на "Българщината", а самите учители се въплащаваха в "Мисионери", които налагат "нов бит и култура"!
В училищният двор, пеехме руски революционни песни и марширувахме под строи.
Безбожна Макаренковщина , командна админастративна система със репресивна същност и колониално поведение към коренните  жители..
Разбирай го като в концлагер.
Да защото в училищата мнозина от нас ни пребиваха от бои.
Това се случваше до 1989.., та дори и няколко години след това.

Именно в такава обстановка, Ние се заехме да се бориме с държаваната машина за учредяване на Гимназия в нашето село.


Поради това че бях участвал в промените като активист през 1989 г, бързо успях да "надъхам и запаля" местният, политически и власт-имащ елит за това да иницираме създаване на Гимназия , просто искахме българско средно образование с усилено изучаване на англииски език.
Нищо повече.
Аз тогава се ползвах с голям авторитет и влияние  сред местните лидери, заради участието ми и организирането на първото събрание в Брезница за връщането на имената през 1989 г.

И макар че всички  от тях ме сметнаха за луд , дори бяха консервативно настроени към тази еретична идея, амбициозноста на брезничани подтикна нашите политически лидери да внесат в Общинския Съвет, град Гоце Делчев, искане за учредяване на Гимназия.
Тогава това беше много важно, защото само Общинският съвет можеше юридически да вземе  такова решение…
Нооо – това беше началото на нашата Одисея..
Идеята за Гимназия беше посрещната на нож дори и от Окръжния Инспекторат по Образованието в град Благоевград..
Всички брезничани знаехме че още от времето на Окръжните Комунистически Вождове като Владимир Сандев и Кръстю Тричков, от град Благоевград към Брезница - нищо добро не е идвало!
Та именно там диктаторът Тодор Живков едно време каза - "Който иска да види какво е социализъм и как се развива социализъма, нека да иде в Благоевград или Благоевградски окръг !"
В общинскиат парламент град Гоце Делчев - властваха тогава две силни партии – БСП и СДС.
Когато идеята беше предложена на гласуване от ДПС в лицето на брезничанина Ахмед Сайди Чолак -  те се обединиха задружно срещу нашата идея.

Ето какво казва тогава  социоложката - доктор Илона Томова в едно свое изследване - проект, наречено  “Планината Родопи - усилията на Прехода" , цитирам от специалната брошура по този проект :

-  страница 19..:

"….Наи неприятният "довод" срещу разкриването на среден курс в някой училища в българомюсюлманските селища на Гоце Делчевско и Велинградско бе убеждението на част от експертите и държавните служители, че по този начин биха се накарнили националните ни интереси.
Щяло да бъде пагубно ако младежите от 1 до 11 клас учели И живяли в консервативната среда на мюсюлманското село!!!
Като че ли има нещо по  пагубно от съзнателното възпроизвеждане на невежи и квалифицирани хора!
Подобни нагласи могат да бъдат характерезирани само като институционален расизам .
За справка :
Такива изказвания бяха направени пред мен, при опита ми да изясня причините за отказ, за промяна на статута  на училищата в Брезница , Крастава и на други места в западните Родопи……..”

Доктор Илона Томова

Лично на мене Илона Томова ми сподели че това са думи на тогавашния директор на основното училише в с. Брезница - Георги Бацалов също от село Брезница, но жител на град Гоце Делчев, които бе лидер на Общинската организация като шеф на БСП !


И така приятели започнахме да циклим отчаяно…..
Именно тука в този момент аз получих прозрение че трябва да използваме нашите Брезнишки приятели –
Асен Баликси,Харалан Алкесандров и всички покрай тях , които точно по това време много активно посещаваха Брезница изледваики културата ни…
Аз се сетих за тях, защото просто те ми бяха под ръка  - продължавайки да правят научни изледвания в Брезница, те често отсядаха в моят скромен дом....

Харалан прегърна идеята с две ръце.Като студент и бъдещ социален антрполог/най добрия в България/, тогава и на него му беше интересно как ще преодолеем дружно този Рубикон.

Нещата бяха благоприятни и поради това че аз  тогава и до днес аз съм строител-гурбетчия и основно работех в София ,координирайки деиствиата си с Харалан, Ние заедно успяхме да създадем, дългосрочна група за лобиране в град София.
Харалан неуморно ме запознаваше с много известни лидери от неправителствения  сектор в София, като част от опитите за изграждане на Българско Гражданско Общество.
 И Правозащитни Организации и организации които се борят с проблемите на Българската Образователна Система и чрез Организации които реално, работят за интеграция на малцинства, плюс многобройни участия в научни конференции и запознанствата Ни  с Харалан, които той иницираше  в София, Аз създадох истинска  кохорта от фенове на Брезница - политолози,социолози, етнографи и култоролози, които намираха нужните ефикасни начини и в публичното пространство и по научните конференции да афишират и поставят на дневен ред  проблемите на брезнишките деца, съществуващи поради лиспа на Гимназия...
Направихме нещо като двустранен поток от хора които идваха в Брезница и отиваха после в София и то на доброволни начала…безплатно разбира се!

Това лично на мене ми коства много, защото освен това аз се занимавах в  този момент със строителство , трябваше да се качвам по скелетата на софийските строежи и да ремонтирам апартаменти и офиси...Това бе единственият начин да изхранвам четиричленното си семейство.Съпругата ми беше шивачка и взимаше
някъде по 40 - 60 лева на месец, като шиеха дори и извънредно -дрехи на войници от НАТО!
Представяте ли си какво държавно лицемерие имаше към нас тогава.
Но не се отказахме, продължихме напред.

Да тази реалност на някой би прозвучала като анекдот , но не веднаж докато сам бил по обекти в София на работа у нас в Брезница са идвали без мое присъствие, съпричастни кам каузата на брезничани лобита от София...
Определно бях в нещо като  в "менгеме". Поради това че сме полузатворено общество, поради Травмите от Възродителният процес, много мой близки се отказаха от мене!
Набедиха ме за предател на общноста.
Заради това че приемах в къщи "българи" от София!
"българи които са идвали у нас за да ни покаурят".
От друга страна, старите Комунисти от Гоце Делчев ме бяха дигнали на прицел, заради подигане на проблема с необходимоста от Гимназията, а това неуминуемо би довело до съкращаване на учителски кадри в Гоце Делчев тъй като там децата биха намаляли.

И онези мижитурки които тогава ме "натопяваха", на роднините ми че съм предател на Общноста ни и Онези които ме "натопяваха " на старите управляващи комунисти в Гоце Делчев са едни и същи хора.
Тези същества бяха агентите на ДС.
Тях и до днес ги има във всяко помашко село, дремещи по цял ден на съответния площад и наблюдаващи кой от къде идва и накъде отива.Ще ги познаете и по това че около тях винаги се навърта съответният селски луд...
Но както казва един моя приятел Сайди Чолак, които изнесе цялата тежест като кметът, които подкрепяше най много тази инициатива  - "мижитурките си отиват по мижитурковски начин"

Именно при тези балкански условия, бяхме принудени да работим , без да се отказваме.
Успяхме да направим наш лобист , бащата на българската политология след 1989 г  Огнян Минчев  и известният журналист - Калин Манолов.
Поканихме ги в Брезница , и те дойдоха точно на 29 декември, когато празнувахме нашенския "Кортолуш Байрам".
Бе направено дори директно предаване по радио "Свободна Европа" тогава, специално за Брезница и общностните ни проблеми.

 Относно ината на гоцеделчевските националисти от БСП и СДС, които не даваха да има гимназия в Брезница , лично Огнян Минчев се  срещна с тогавашният      Министър Предстедател -  Иван Костов.
Тука вмъквам и впечатлението ми, че всъщност тази ДРУЖБА между СДС и БСП в Гоце Делчев доказва че  и те  са етнически партии.
Между другото Харалан Александров даде идея , че такава група за лобиране трябва и в Брезница да се направи.
И така стана - искане до общинския съвет за смяна статута на основното училище в средно , се превърна в главен приоритет на целия брезнишки елит и общество.
А не примерно само на политическата партия ДПС.

"Войната" с онези в Гоце Делчев продължи -  цели 6 години !
Тази група в Брезница постоянно атакуваше лидерите на общинско ниво в град Гоце Делчев!
Постоянно, а не само по време на избори.
А от друга страна другата група за лобиране в София, се превръщаше във голям фактор от Българското публично пространство и все по значима  като мощно лоби за каузата.
Тя лобираше  на високо ниво и това бе нещо което не можеше да стане без мое участие, и  аз без да желая се превърнах във публична личност.
Окуражяван от приятелите ми от село - като Реджеп Молла и Ахмед Молла, Ние не веднъж сме присъствали на среши в Министерският съвет, където с български правителствени чиновници сме дискутирали и лобирали.
В Министерството на Образованието се запознахме с една туркиня чийто име помня и днес - Сюзан Чакър.
Това момиче беше наш гръб там и ни помагаше много.

Разбира се много съм благодарен на  основния  лобист  Харалан Александров – човек които неуморно ми осигуриаваше пространство , където аз се въплащавах като посланник на брезничани и поставях с "юмрук на масата", нерешения казус за Гимназията..

И така цели 6 години.
През 1999 година , с няколко автобуса, пълни с брезничани Ние отидохме в Общинския съвет в Гоце Делчев за да присъстваме на поредното зъседание,
Знаехме че за пореден път ще се обсъжда искането ни.

Ето какво се случи – групата от общински съветници от Брезница предвождана от Ахмед Чолак, като представител на ДПС  –  внесе искане за точка в дневния ред на Общинският Парламент и съответно взимане на нужното решение, щото да имаме Гимназия в Брезница.
Без да се дискутира , предложението бе прието.
Залата беше пълна с брезничани…
Спомням си как настъпи гробна тишина , когато дойде онази точка решаваща съдбата ни.
Ние искахме да видиме как ще гласуват саветниците от БСП и СДС…
И ооо небеса!
И двете партии  без дори да дискутират ,вдигнаха ръцете си без изключение за това да има Гимназия!
Някои даже бяха готови да гласуват и с двете си ръце!
Ами да , според мене те се респектираха от силата и единството на Брезничани, които бяхме напълнили залата за гласуване до козирката…..

И така последва заповед на Министерството на Образованието и Науката - основно училище “Св.Св.Кирил и Методии” в село Брезница се преобразува в Средно Общо-образователно Училище!

Заповедта е с номер – РД1421/19.04.1999 година.
За да научим първи тази новина , няколко човека - Аз, Сайди Чолак и Щекир Аян бяхме отишли лично в Министерството на Образованието.Лично Вселин Методиев я подписа а
 Сюзан Чакър ни поднесе радостната новина!

Ние успяхме да направим Гимназия за нашите деца, въпреки нежеланието на българскита колониална администрация и институции на всички нива !
В това число и престапното нехайство на политичеките партии от целия спектар.
И брезничани се преборихме с цялата държавна администрация .

И когато някой тука започне да говори за патриотизъм,като посочва нас че сме "българофобски ислямисти", желаейки да трупа дивиденти и ефтина известност,
 нека да се замисли за този пример от  Нас Брезничани....
Аз се гордея че чрез прословутото ни гостоприемство Ние успяхме да направим гражданско участие, за да можем с вдигнати глави да поемем предизвикателствата заедно с нашите деца...

                                                                      

                                                                                      Мехмед Боюкли
                                                                                       Брезница

[kornitsa]

Благодаря, Мехмед! Прекрасно есе и въпреки, че съм го чел и преди за мен бе истинско удоволствие да го прочета отново тук, на един дъх. Твоят пример е показателен за това, какво може да се постигне, когато се желае истински. Въпреки пречките на всички нива, вие брезничани успяхте да издействате независима гимназия. "Сговорна дружина, планина повдига". Но нали някой трябва да сговори тази дружина? Радвам се, че честта се е паднала на теб.

Още веднъж, най-искрено оценявам твоите усилия и те поздравлявям за успеха!

[Mehmed Boyukli]

US отличникът: по-прост от нашия, но се справя в живота



Със социалния антрополог Харалан Александров разговаря Мила Гешакова

- Читатели ни засипаха с цитати от зле написани учебници от 1 до 12 клас. Ще помогне ли на образованието ни, ако ги пренапишат?

- Пренаписването на учебниците е важен компонент от реформата в средното образование, но това далече не е достатъчно. Трябва промяна в цялостната идеология и практика на средното образование, което е в криза. Нелепите текстове в учебниците са просто симптом. И в момента глупостите вучебниците започват да се превръщат в изкупителна жертва.

Ако преди се цитираха шедьоври на кандидат-студенти, сега започваме да издирваме бисери в учебниците. Истината е, че те са функция на печалното състояние на средното образование, белязано с липса на ясен възглед какво означава да си образован. Този дебат не се е състоял в обществото ни. Резултатът е сблъсъкът на много и различни възгледи на територията на образованието. Те се “явяват” на учениците под формата на различни преподавателски стилове, учебници и организационни култури.

- Масови са оплакванията, че учебниците са претъпкани с информация, която обаче не върши работа на децата.

- И с право се оплакват. Информацията не е знание. Това е ключовото разграничение, което трябва да се направи. Знанието е отношение към информацията, т. е. способност да ползваш информацията, за да осмислиш опита от живеенето и да постигнеш по-голяма степен на разбиране.

Сега в класната стая се опитваме да инсталираме файлове с информация в главите на учениците, без да се интересуваме как ще ги ползват. Без да сме инсталирали програмите, които да обработват тази информация, няма как да възникне знание. Защото между биологично дадения “хардуер” на човешкия ум и необятната информация, която ни залива отвсякъде, трябва да има надежден софтуер - обяснителни модели, които да класифицират, организират и трансформират информацията в надеждно и прагматично знание. Четох писмата до “24 часа” с бисери от учебниците и искрено се смях. Някои от стихотворенията, цитирани там, стават за чалга парчета.

- Носи се ропот и срещу възможността учителите да избират измежду няколко учебника по един и същ предмет.

- Въпросът е, че за да направиш избор, трябва да имаш позиция, от която да го направиш. Фундаментът не е положен. Не е решено какъв е смисълът децата да ходят на училище.

В ранномодерните общества, каквото беше българското по време на социалистическия режим, образоваността имаше две цели. Едната - да те съоръжи с инструментално знание - да четеш и пишеш, да смяташ и пр., за да се впишеш в социалната или икономическата система, и другата - да те индоктринира идеологически, т. е. да ти промие мозъка възможно най-добре, за да станеш послушен и кротък поданик на държавата.

- Какъв е проблемът сега?

- В режим на преход, в какъвто живеем от 20 г., имаме недокрай пазарна, но определено плуралистична ситуация с много променящи се, конфликтуващи и оспорвани версии какво означава да си успешен човек. За този свят на съревнование, неустановеност и нарастваща несигурност, ние нямаме адекватно образование, което да подготвя младите за творческо справяне с предизвикателствата на живота. Т. е. ние имаме нещо, което образованието по инерция продължава да подготвя - по-скоро претоварени с информация, но зависими умове, а не активни, предприемачески и граждански ориентирани умове, способни да решават дилеми, да правят избор и да поемат риск. В този смисъл българското образование, което е много добро за подредено общество, каквото беше тоталитарното, спира да е добро за обществото, в което живеем. То е като остарелия Наказателен кодекс, който не е адекватен на природата на престъпленията и затова престъпленията остават ненаказани въпреки голямото желание на всяко предходно и специално на това правителство. Просто защото Наказателният ни кодекс е писан, за да бъдат наказвани престъпления на магазинери, откраднали от касата, а не олигарси и корумпирани политици, които злоупотребяват с власт и присвояват милиони от обществените поръчки. В този смисъл важно за съвременното българско образование е да обучава децата и на човешки отношения: как да се свързват един с друг, да си сътрудничат, да намират баланс между съревнование и сътрудничество и как да се самоуправляват като автономни морални същества. Защото ние имаме високо информирани хора, които са напълно безпомощни в социалния свят. Те или се превръщат в жертви, или се корумпират и започват да злодействат. Защото нямат морална агенция. Последното е задача на образованието.

- Какво трябва да има в съвременните учебници?

- Според мен трябва да бъдат организирани на принципа на либералното образование. Разбира се, трябва да бъдат преподавани основните научни дисциплини, но в интердисциплинарен план. Това означава отделните предмети - математика, физика, литература и пр., да не остават затворени в тесен дисциплинарен коридор, а да бъдат обвързани един с друг. Например различните теории за историята и обществото да се преподават в контекста на културата на общността, в която учениците живеят. Или с други думи, образованието трябва да бъде насочено в по-голяма степен към разбиране на социалния свят, който обитаваме.

- В момента учителите са превърнати в преводачи и ретранслатори на зле написаните учебници. Така ли трябва да е?

- Да, и това е част от функцията не само на учителя, но и на преподавателя в университета. Класната стая днес е гигантско предизвикателство и за да можеш въобще да стигнеш до учебника, първата стъпка е учителят да установи здравословна и успешна комуникация с учениците си. И ако от тоталитарната класна стая ехтеше “Клас, стани, клас, мирно!”, в лудницата на тази от прехода всички напъни да се затяга дисциплината и да се въвеждат униформи са по-скоро регрес, отколкото решение на проблема. За да поставим на дневен ред въпроса за учебниците, трябва първо да решим въпроса за авторитета на учителя и онова, което той прави с децата. Истината е, че в момента добрите, опитните, авторитетните, сърцатите учители успяват да се справят и да използват учебниците по предназначение.

Като цяло обаче сега българските учители не се чувстват подкрепени в своята мисия да образоват. Затова институциите, които управляват образованието - министерството и системата от инспекторати, трябва да напуснат ролята на санкционираща инстанция, която ги следи, контролира и дисциплинира, и да се превърнат в подкрепящ и загрижен авторитет.

- Чия работа е писането на учебници?

- Със сигурност на учителите, които всеки ден застават пред децата. Но да се мисли, че сядаме и написваме един учебник за няколко месеца, още по-малко - окончателния, е много наивно. Животът е динамичен и академичното знание постоянно го догонва. Опасявам се, че в момента в българското образование цари провинциална версия на просвещенския рационализъм - че има прости селяни, които трябва да бъдат научени на високото знание, и образован елит, който трябва да го вкара в главите им. Към днешна дата обаче това е напълно провален възглед за образованост. Жалко е, че и досега за добри ученици се смятат онези, които съумяват успешно да запаметят поне до времето на изпита или теста достатъчно информация. В реалността хора с такава памет са добри за решаване на кръстословици, но не и да се справят с живота.

- Кои успяват?

- Онези, които умеят да се ориентират в морето от информация. Обичаме да критикуваме американците, че били прости по българските стандарти за образованост. Да, прости са, ама са ефективни. Извън съмнение е, че добре индоктринираният български отличник, който печели олимпиади, е много по-информиран от среден американски ученик. И какво от това?

- Кое им е по-доброто?

- Ще ви дам пример от англо-американското училище. Събрали децата и им дали задача да изчислят как трябва да се реорганизира едно пространство в двора, за да се превърне в баскетболно игрище. Тази задача изисква, първо - да работят в екип, второ - да мобилизират знания от различни дисциплини (физика, математика - за да направят изчисления, биология и физиология - за да могат да опознаят собствените си тела и начина, по който тичат и скачат, и най-сетне трябва да разбират малко от социология и от динамика на групите, защото трябва да знаят как в група се играе такъв колективен спорт).

На всичкото отгоре те са и сериозно мотивирани, защото ще си имат игрище и ще се чувстват съпричастни към него. И когато са участвали в дизайна му, е много по-малко вероятно да го занемарят, да къртят и обезобразяват това пространство. Тоест те се учат на цивилизовано отношение към онова, което сами са изработили.

www.24chasa.bg

[Mehmed Boyukli]

Но каква е равносметката, ползата от една Гимназия като в Брезница?
 Разбира се - огромна.
И то в полза на бъдещите поколения.
Аз като участник  и главен инициатор на екипа които се пребори със закостенялата държавна администрация, местните негативни стереотипи и клиентилистката политическа олигархия, днес мога да си отдъхна със усещане  за свършена мисия.
Усещането за успешно завършена мисия е сладко блаженство.
Пожелавам го на всеки от пишещите тука които планира амбициозни цели със дългосрочен ефект.
Всъщност да Ви призная едно време, когато настъпи кризата, аз като баща на двама синове наистина се притеснявах , как и къде те ще завършат средното си образование.

Това беше една от причините да се амбицирам.
И за щастие и двамата ми сина завършиха Гимназията в Брезница.
Днес тука в селото ни имаше тържество посветено на Гимназията .
Еуфорията на площада бе неуписуема.
И затова реших да ви предложа няколко снимки от абитуриенската на по малкият ми син, които бе един от тазгодишният випуск, завършил Гимназията в Брезница:



След обличане на новия си костюм за тържеството, Бимо нямаше търпение да се изниже от домът ни:




Знаете че аз нямам автомобил, но в нашият случай, дамата на Бимо прояви милосърдие и дойде с наетия от нейн близък автомобила за да откара кавалера си за участие в триумфалния парад пред брезнишката общност. Трогателен жест със висока стойност:




Този букет с цветя е подарък от кавалера:):




Началото на триумфа пред училището, в чийто двор се беше изсипала голяма група от близки на абитурентите.Тези мигове за младите и родителите им са истинска тръпка - вервайте ми:) :




Началото на края на "Един неразделен клас" :




Друг кавалер и друга дама:




Музикантът и певец Ибрахим Хаджи с прякор "Бомбата" приготвяше апаратурата:




На площада нямаше място къде да стъпиш от хора.Те очакваха музика и шоу:




" Муа душа само Тебе сака мила" - cover Braca Muska from "Bombata":




Вокалиската на група "Гайтани" - Гюлфие Пенд също бе изкушена да се хване на хорото, въпреки че не е абитурентка.Тя ми е племенница, така че амбициозните корнишки ергени ще си имат работа с мен:



 Родителите на абитуриента:




Сегашни абитуриенти, един ексабитуриент и една бъдеща абитуриентка:):





 

[nezir_9]

Метка, да ти е жив и здрав абитурента!

[Av4etu]

Метка, да ти е жив и здрав абитуриента и много да те радва!

[kimile]

Да са живи и здрави всички абитуриенти и успех!