Личности от Корница - Ибрахим и Рамадан Рунтови

[kornitsa]

Ибрахим Рунтов (вляво) с дъщеричката си и с баща си Рамадан


20 години след края на комунистическия режим, България няма много желание да празнува.
Повечето хора са се обединили около мнението, че „всичко е било сценарий" и единствено „комунистите са заменили политическата власт с икономическа".
Като всяка конспиративна теория, това е само в отделни елементи истина.
За да покаже, че „сценарият" се е писал често и от обикновените хора, „News.bg" публикува поредица от разкази за българската 1989 г.

В края на април 1989 г. в центъра на Велико Търново на кафе стоят отец Христофор Събев и Ибрахим Рунтов. И двамата вече са известни имена от интервютата си с Румяна Узунова по радио ''Свободна Европа''. Хората идват и ги поздравяват, казват им, че са с тях. От Държавна сигурност за момента само гледат отдалеч. Идва Великден и Събев иска да направи голямо шествие с икони в града.

•- ''Ама ще излязат ли достатъчно хора, да не стане излагация?,'' пита отчето.
''Ако трябва ще вземем хиляда от нашите помаци, ще им дадем по една икона и ще тръгнем,'' казва Ибрахим.
Христофор Събев само го прегръща и се разплаква.

По-късно ДС ще попречи на организацията на шествието. Няма как обаче да спре протеста на мюсюлманите в България, които след ''възродителния процес'' нямат нищо за губене.
Работата на хора като Ибрахим Рунтов ще изведе няколко седмици по-късно по улиците хиляди турци и помаци, които ще направят първите големи протести в България след 1944 г. След тях ще падне и комунистическият режим.

Човекът с 32 имена
В стремежа си за ''единна социалистическа нация'', българските комунисти още от 70-те започват т. нар. ''възродителен процес'', при който насилствено сменят имената на мюсюлманите в България и им забравяват да говорят на други езици освен български и да спазват обичаите си. Това ще е последното голямо престъпление на властта - след чистките, концентрационните лагери и огромните икономически кражби преди това.
Ибрахим Рунтов е един от хилядите потърпевши. През 73-та в неговото родно село Корница има петима убити, след като властите атакуват обикновените хора с конна полиция и кучета. Тогава в затвора влиза бащата на Ибрахим - Рамадан Рунтов, който със съпротивата си се е превърнал в герой за всички в района.
През 1979 г. при него в затвора ще влезе и Ибрахим, вече под името Иван. Осъден е на три години заради опит за бягство през границата. В затвора не позволяват на баща и син да се видят - с едно изключение. Един ден водят Ибрахим пред килията на баща му и няколко надзиратели го пребиват от бой. Рамадан само слуша как синът му вика от болка и не може да направи нищо.

Когато Ибрахим излиза от затвора, го вкарват в казармата, този път под името Бисер. От военното контраразузнаване го викат, за да го питат колко имена има всъщност. ''Колкото ми сложите. Аз съм човекът с 32 имена, като във френския филм'' отговаря Ибрахим.

Бисер обаче не е последното превъплъщение на Рунтов. През 1989 г. той ще смени още веднъж името си, но вече доброволно. Представяйки се като Иван от Сливен, той започва да обикаля България и да записва турци и помаци за членове на Независимото дружество за защита правата на човека, основано година преди това от Илия Минев.

Минев се познава още от затвора с бащата на Ибрахим. Там Рамадан Рунтов става близък и с отец Благой Топузлиев и Петър Бояджиев, с когото са в една килия.

През 1988 г. Рунтови канят Минев на Рамазан байрам в Долно Изворово, където живеят. Цялото село се събира да слуша легендарния затворник. Минев им говори, че няма от какво да се страхуват, че нищо не разделя християни и мюсюлмани, а борбата е една. Врагът също е един - комунизмът.

Така с времето турците и помаците ще станат огромно мнозинство в дружеството. ''То беше първото неофициално сдружение, което практически показа на опозиционно и критично настроените към властта и системата в страната турци и мюсюлмани пътя за открита борба, вдъхна им смелост и вяра в безсилието на ДС да се справи с едно масово протестно движение,'' казва Зейнеп Ибрахимова, представител на НДЗПЧ в Шуменско и Варненско.

През април 1989 г. Рунтови, заедно с Петър Бояджиев и Константин Тренчев, решават да основат и Мюсюлмански стачен комитет, който става крило на НДЗПЧ.
''Когато приемахме членове, те изрично се записваха и в двете организация - Мюсюлмански стачен комитет и НДЗПЧ,'' казва Ибрахим. ''Това вдигна много хора. Членовете станаха хиляди.'' Българи, турци и помаци са се обединили както никога досега.

За да привлича хората в дружеството, Рунтов им казва, че е българинът Иван от Сливен. Кара им се, че ето, българите искат да им помогнат за имената, а тях ги е страх да станат и да се защитят.

Манипулацията дава резултат. Само най-доверените хора знаят кой всъщност е този ''българин от Сливен'', а ДС постоянно му губи следите. Така Рунтов обикаля Казанлъшко, Старозагорско, Пловдивско, Пиринска Македония и Хасковско, където прави клонове на НДЗПЧ.
С баща си успява да стигне дори до Джебел, където властта е завардила всичко с бронетранспортьори и танкове. Скрити между купища дини в камиона на свой братовчед, Рунтови успяват да се срещнат с Авни Велиев и други бивши политически затворници и да им оставят телефоните на Петър Бояджиев в Марсилия.
При блокадите на ДС това е единственият начин за координация между членовете на дружеството. Така през май тъкмо от Джебел ще тръгнат най-големите протести в историята на комунистическа България.

Майските събития
Те са предшествани от серия гладни стачки, които тръгват из цялата страна. Всичко започва като защита на поета Николай Колев - Босия, член на дружеството, който обявява гладна стачка след интернирането си в Бобовдол. От Ибрахим Рунтов излиза идеята, че за да продължи всичко по-дълго и да е по-ефективно, стачките трябва да са щафетни.

''Седем човека след седем човека - за шест месеца напред обявих по ''Свободна Европа'' имената на наши хора, които ще гладуват,'' казва Рунтов. ''Тогава комунистите се уплашиха и след една седмица пуснаха Босия. Иначе сигурно щяха да го оставят не да умре, ама да откачи.''

Стачките обаче продължават. Западните радия постоянно обявяват нови селища, които са се включили. От шести май започват да гладуват и стотици мюсюлмани в шуменско. В района има клонове на Независимото дружество почти от неговото създаване заради дейността на изселените там Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки.

''Хората трябваше да преодолеят страха от държавния авторитет, наложен след 45 години държавна диктатура. С гладните стачки ние го изхвърлихме от себе си,'' спомня си Аляйдин Мехмет, който наследява Зейнеп Ибрахимова като представител на НДЗПЧ след нейното екстрадиране през февруари 89-та.

Започва да гладува цялата област, а членовете на дружеството едва контролират списъците за пред ''Свободна Европа''. Напрежението е огромно, още повече, че наближава Парижката конференция за човешките права, която дава голям шанс на опозиционерите да изобличат престъпленията на комунистическата власт. Така се стига до идеята от стачки да се мине към открити демонстрации.

Първата е на 19 май в Джебел, където се издигат лозунги в защита на ''перестройката'', както и за връщане на имената и езика. Всичко минава без сблъсъци с властта, никой не обявява случилото се по западните радиостанции и протестът остава изолиран.
Не така се случва в Шуменско. На 20 май хората сами започват да се събират в центъра на село Пристое. От Държавна сигурност знаят кои са членове на дружество в селото и също чакат в центъра, за да ги изпозатворят и така да прекъснат всякакви демонстрации. Тактиката на всемогъщите служби не успява.

''За да не се провали шествието, ние не отидохме в центъра на Пристое,'' разказва Аляйдин Мехмет. ''Казахме на нашите хора да тръгне демонтрацията, да не ни чакат нас. Така ние вкарахме ДС в клопката, не те нас.''

Ибрахим Рунтов също е там и гледа отстрани как множеството тръгва към съседните села Климент и Каолиново с лозунги ''Искаме си имената'' и ''Права за целия български народ''. В началото и края на шествието стои по един член на НДЗПЧ с българско знаме. Когато вижда, че всичко е наред, Рунтов тръгва обратно към своето село, откъдето да може да държи връзка с Петър Бояджиев.

Вече в  Климент се събират над 3000 човека. Бояджиев вече е направил връзката и за шестието е обявено от ''Дойче Веле'' и агенция АФП. Спонтанно започват да идват хора от цялата страна. После митингът продължава към Каолиново, като водачите също се избират на място от хората. Еднин от тях е Гюлтен Османова, която после ще стане известна с интервютата си по ''Свободна Европа''. Аляйдин Мехмет остава в Климент и успява само да им даде малка бележка с искания, които протестиращите да не забравят да споменат.

В Каолиново обаче чакат вътрешни войски, армията, милицията и пожарната. По спешност пристигат и ''червени барети''. Казано им е, че турците са се вдигнали на ''въстание'' и искат ''автономия'' и република като кипърската. Никой не обръща внимание на българските знамена и мирните лозунги. Хората са разпръснати, мнозина са пребити, а Неджиб Осман от село Кус е убит.

Властта е още по-брутална на следващия 21 май, когато в Тодор Икономово също се стига до сблъсък с обикновените хора. Има хаотична стрелба, умират трима турци, а десетки са осакатени от куршумите.

На 21 май милицията идва и в Долно Изворово, за да хване Ибрахим и Рамадан Рунтови. Дават на 8-членното семейство паспорти и общо 50 долара и ги изпращат с влака за Виена.
Същия ден за там е пратен и Аляйдин Мехмет. Екстрадирането на организаторите е масово. Започва дългата серия от прогонвания, която ще завърши с печалната ''голяма екскурзия''.

Преди падането
Преди това обаче протестите на българските мюсюлмани ще обхванат още много места в страната, въпреки насилията на комунистическата власт. Започват мирни демонстрации в кърджалийско, разградско, добричко и варненско, в Шумен, Търговище и Омуртаг.
Организатори отново са главно хора на дружеството, както и представители на основаната в края на 1988 г. Демократична лига за защита правата на човека в България.

По данни на историка Алексей Кальонски от Софийски университет, властта отговаря със сълзотворен газ, огнестрелни оръжия, бронирани машини, милиционерски палки и бойните умения на барети и каратисти.
Броят на загиналите е между 7 и 10 души, стотици са ранени, малтретирани или пребити. Западът научава всичко това и то точно преди конференцията за човешките права в Париж.
''Определено мога да твърдя, че майските събития и последвалата след тях ''голяма екскурзия'' предопредилиха падането на тоталитарния режим в България,'' казва Зейнеп Ибрахимова. Наистина, с насилията срещу мюсюлманите режимът остава напълно изолиран, дори от съюзниците си от източния блок. Хората в самата БКП разбират, че е дошло време за промяна.

Когато тя се случва на 10 ноември, Ибрахим Рунтов вече е стигнал със семейството си в Турция, където преди години е успял да избяга един от братята му. Там Ибрахим участва в създаването на Независим емигрантски комитет за защита правата на етническите турци и помаци в НРБ, който веднага след падането на Живков започва да се бори за освобождаването на стотиците политически затворници в България.

Един от тези затворници е Ахмед Доган, който ще успее да се издигне до лидер на новата партия ДПС. В началото Рунтов се надява, че този човек поне ще иска да си върне на БКП, задето са го вкарали в затвора през 1986 г. Когато се връща в България през 90-та, Ибрахим вижда, че положението е друго. ''Не ми харесаха нещата нито в СДС, нито в ДПС. Искаха да управляват заедно с комунистите, явно защото повечето от тях бяха бивши комунисти,'' казва той.

Затова Рунтов така и не се включва активно в политиката, а от 95 г. заживява предимно в Турция. Днес е известен повече като Ибрахим Куруджу, футболният мениджър правещ трансфери между България и Турция.

''С футбол е много по-приятно да се занимава човек,'' казва Ибрахим. ''Мирише на нещо хубаво, хората се радват, има резултати. Защо ми е да влизам в политиката, аз си имам пари. Ама ме боли. И аз имам семейство. Искам моите деца, а и всички да знаят истината за тези исторически събития, за собствената си държава. Искам тези подлеци и лъжци да не манипулират повече хората.''

Въпреки това, днес официалната версия е, че ''майските събития'' са били организирани от затвора от Ахмед Доган. За Независимото дружество за защита правата на човека и за хора като Ибрахим, Зейнеп и Аляйдин никой и не споменава.

Петър Добрев

http://news.ibox.bg/material/id_1398694204/fpage_1/

[rejep]

Разговор на П. Бояджиев с Ибриям Рунтов, с. Долно Изворово, Казанлъшко

(запис на разговор, който се чува много лошо) „Ибриям Рунтов: Ибрям Рамазанов Рунтов, баща ми е Рамазан Ахмедов Рунтов и брат ми Хасан Рамазанов Рунтов. Не ни дават да напускаме района на селото. Село Долно Изворово, област… околия Казанлъшка. Идва старши лейтенант Николов

П. Бояджиев: Старши лейтенант Николов, от кой комисариат?

Ибриям Рунтов: ... районно управление Казанлък. Той идва последния път и ни даде декларация, която трябваше да подпишем. Аз отказах да подпиша. И в Декларацията писах, че ако е…

П. Бояджиев: Тя от коя дата е ?

И. Рунтов: Идва в петък. Сега, в петък. Коя дата?... 26, 25, значи на 24 вечерта. И той ни донесе една декларация.

П. Бояджиев: Какво пишеше в декларацията?

И. Рунтов: В декларацията пишеше имената ни – съответно българските имена, да не напускаме района на селото. Аз го попитах: „В декларацията наистина го пише, но защо не трябва да напускам селото?” Той каза, че не знаел. Това било по заповед на началника на МВР-то.

П. Бояджиев: На началника от Казанлък?

И. Рунтов: От Казанлъшкото МВР, да. После аз написах под това нещо, в декларацията, че никой не е в състояние да ми обясни защо нямам право да напускам пределите на селото и отказвам да го подпиша. Както и го направих, не го подписах.

П. Бояджиев: Беше ли готов да ти остави копие?

И. Рунтов: Не. Аз му казах, че няма да го подпиша и му казах, че когато  били в затвора, трябва да му съставим копие, нещо от тоя род, да се запознаем и ние...

П. Бояджиев: Той не иска да ти даде на тебе?

И. Рунтов: Не. Той каза, че такива работи не се оставяли. Понеже това не е било за нашето или нещо от тоя род, нали, а пък било просто такова предупреждение. Аз казах: „След като няма да оставиш копие за мене, няма да го подпиша.” И направих това, което ти казах, де.

П. Бояджиев: Никакъв документ не иска да ти даде на тебе?

И. Рунтов: Никакъв. След това ...

П. Бояджиев: Същото искаше от Рамадан?

И. Рунтов: Да, ама той ги нямаше в къщи. Баща ми беше на работа. И той каза, че за тях нямало такова нещо. Брат ми можел да ходи на работа, от работа не искали да го спират. Но по-главното е било за мен, аз да не напускам.

П. Бояджиев: А ти къде работиш?

И. Рунтов: Аз работя в Казанлък. Нямам право да напускам района на селото.

П. Бояджиев: А как ще работиш тогава?

И. Рунтов: Ами това нали се пада събота и неделя.

П. Бояджиев: А, ти нямаш право да напускаш събота, неделя и понеделник?

И. Рунтов: Петък вечерта, събота, неделя - и в понеделник може да си ходиш. После ... по джамиите направихме една проверка тука. От тука всички, наброяващи двадесет села, дето има джамии, само в пет села е разрешено - и то само в петък. За два часа се отварят джамиите. В другите села няма, не им разрешават. Затворени са ... и край. Селата трябва ли да ги кажа?

П. Бояджиев: Ами ако има джамия и ако има село..., трябва да го кажеш, да.

И. Рунтов: Ами селата: село Скобелево, нали, ти го знаеш - в Хасковска…, Казанлъшките села:, село Хаджи Димитрово, пак същите области. Село Крън, село Ранина (?), село (?), село Манолово, село Осетеново, село Александрово,… как бяха тия другите села: село Якимово, село Бузовград, село Асен, Сахране, и с. Тъжа. Предполагам, няма други.

П. Бояджиев: В тези села има джамии?

И. Рунтов: Има джамии, но не работят.

П. Бояджиев: Но не ги отварят? Но има ходжа, има човек, който може да ги отвори?

И. Рунтов: Не, това имах предвид - ходжите ги изгониха от тука. Ходжите ги гонят от работа. Например Хюсеин ходжа, който беше ходжа в село Асен, е изгонен от работа и джамията е затворена.

П. Бояджиев: Те, ако дават на населението, то населението ще плаща на ходжата и той пак ще отиде, ще пей?

И. Рунтов: Да. Така е, да.

П. Бояджиев: А те не му разрешават да отиде, но населението може да си намери ходжа, който да отиде..

И. Рунтов: Да, навсякъде могат да си намерят ходжа, обаче не дават…

П. Бояджиев: ... който да отиде да води молитвата. Той може да си работи и друго, като не може само това. Нали така? Той може да си работи и друго, да му се плаща от населението и той да води молитвата. Нали така?! Има я тази възможност? Населението иска и тъй нататък…

И. Рунтов: И другото, което искам да ти кажа: тези, пилотките, нали ги знаеш, шапките. Например в Гоцеделчевска община са забранили да се носят. Само за това, че имало... горе, приличало на фес и който го хванат, глобяват го по 20 лева.

П. Бояджиев: На какво приличало? Приличало на фес?( смях )

И. Рунтов: Защото имало отгоре нещо като папионка... руските пилотки, сините такета…, как им викат - пилотки... или де да знам как… Те са с български държавен стандарт. Те се правят в завод, но в този район, Гоцеделчевския, са забранени да се носят и който се хване с такава работа, се глобява 20 лева и не се допуска в магазин да пазаруват, в автобус да се качват хората - от този район. А не дай си боже да облечеш гащи /шалвари по-точно/. В магазина не се допускат с гащи, в автобус не може да се качиш. И най-фрапиращото, което е: Халил Бялков са го извикали в съвета, в с. Корница, Гоцеделчевска община, викат го в съвета да заведе детето да видят дали е обрязано. И когато той отказва да заведе детето, го глобяват 200 лева! А пък Айше, пак Бялкова, влизат от съвета – партийният секретар и кметът - в къщата й, намират фередже, нарязали го с ножица, и пет чифта гащи също нарязани с ножица, в собствената й къща.”

(И. Рунтов, член на Мюсюлмански комитет за спасение, 30.03.1989 г., ролка № 95)

[kornitsa]

Като изтече кръвта, тогава се губи името

Таня Мангалакова    
Петък, 06 Ноември 2009 10:58  



През месец май 1989 започват щафетни гладни стачки на турците и помаците в България срещу смяната на имената. Всеки ден български мюсюлмани дават интервюта за западните радиостанции „Би Би Си“, „Дойче веле“, „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“. Към съпротивата на българските мюсюлмани срещу режима на Тодор Живков се присъединяват и интелектуалци и дисиденти. На 11 май 1989 е създаден Мюсюлманският стачен комитет в къщата на семейство Рунтови в село Долно Изворово, Казанлъшко. „Осерваторио суи Балкани“ представя живота на политическия затворник Рамадан Рунтов, един от лидерите на съпротивата на мюсюлманите, влязъл в затвора още при първата вълна на преименуване през 1973 г. Бай Рамадан не се съгласява да сменят името му на Радан. Днес той е на 80 години, живее в Истанбул, казва се Рамазан Коруджу. Мъжете от семейство Рунтови участват в съпротивата още от 60-те години, когато започва „културната революция“ на премахване на фереджетата от облеклото на мюсюлманските жени в България. Рамадан Рунтов трябвало да напусне родното си планинско село Корница (в подножието на Пирин), за да не го интернират. Заселва се в село Долно Изворово, край град Казанлък, където научава турски от местните турци. Работи като строител в местното ТКЗС. Всички семейства от селото решават да не си сменят имената, но идват милиционери, военни, танкове. Рамадан е от най-непокорните. Арестуван е от Държавна сигурност.

Когато привършва следствието, моите съселяни в Корница се събрали и разбунтували. Протестът бил потушен, но са убити 4 души, 50–60 са ранени. Започнаха да ме притискат за Корница, търсеха оправдание за това насилие. Преместиха ме в следствието на ул. „Развигор“ в София и няколко пъти през нощта ме изкарваха в някакви тунели, където ме държаха по 2 часа. Връзваха ми ръцете отзад, мислех, ще ме карат на разстрел в тунелите. Казваха ми да не се обръщам назад, и така ме държаха няколко часа. После дойде някой и каже, че тази вечер ми се е разминало, друга вечер ще е. Така ме плашеха.

Преместиха ме в Благоевград като прокурорски свидетел. Още като влязох, съдията каза „Ти ли подпали нашия окръг?“. Попита дали познавам 10 момчета на подсъдимата скамейка. „Да, това са мои селски“. После попита: „Ти какъв си?“, „Турчин съм“, отвърнах.

Осъдиха ме на 6 години за противодържавна дейност, че сме искали да избиваме държавни мъже, да правим република. Лежах в затвора в Стара Загора, не ме изкарваха на работа, за да ме направят „техен човек“, да подпиша протокол да помагам, за да не лежа в затвора, демек да стана доносник. Аз отказах.

След една година, на 25 септември 1974 г. ме пратиха „в разряда“, където стояха затворниците, спрени от работа. Чудех се какво става, а то било подготовка за смяна на имената. По-опасните бяхме „в разряда“. Балабанов от Държавна сигурност ми каза: „Бай Рамадане, викаме те, защото и жена ти, и децата ти си смениха имената. Сега ти си избери едно име, подпиши тук, да оформим документите.“ Попитах го: „Кой смени имената на децата?“. А той: „Аз ги смених“. „Хубаво, ще ти дойдем на гости някога, ако съм жив и здрав, нали си кръстник на децата“. Отказах да подпиша „Сбъркали сте човека, няма да подпиша. Нашите имена не се слагат така, те са в Корана опяти и с кръвта слети. Когато изтече кръвта, тогава се губи и името.“ Изкараха ме с юмруци и ритници. Балабанов каза, че ми пишат името Радан …

Всеки ден от септември идваха в килията да ни четат тия нови имена, но ние не се обаждаме. През декември последва карцер – метър на два килия, заледено. Изкарах там 2 месеца и 8 дни само с по един комат хляб на ден. Имаше момчета, които заспиваха вечер и на сутринта ги извличаха заледени. Аз вечер не спях, по цяла нощ тъпчех на едно място. По едно време понеча да се унеса и усещам, че замръзвам. Почвам пак да тъпча. Взех найлон, с който увивах краката си, преди да обуя гумените галоши. Така се спасих.

Като ме изкараха от карцера, разбрах, че в съседната килия е Хасан Сапунджи от Якоруда и че в моя край много говорят за мен.

Така карах година и осем месеца. Накрая, като видяха, че понасям всичко това, ми казаха да напиша молба да ме изкарат на работа. Но пък в молбата трябваше да пиша новото име и аз не пожелах. Бях станал кожа и кости, краката ми бяха като отсечени, нищо не усещах, нямах сили. Излязох от затвора 1977 година, след 4 години и 9 месеца.

Големият ми син Рамадан беше избягал в Турция, като го изключили от техникума. Другите ми двама сина тръгнали с едно момче от Перник да бягат през Сърбия. Хванали ги, задържаха ме и мен. Синът ми получи година и осем месеца, на другите – година и половина, а на мен – три години затвор. Изкарах още три години в Централния софийски затвор за бягство зад границата.

Излязох от затвора през 1982. Една вечер по телефона се обади Петър Бояжиев (политически затворник във Франция, сътрудник на радио „Свободна Европа“ – бел. авт.) и ме пита как съм. „Без документи съм и нямам работа. Реших да не се унижавам, станах говедар, за да си изкарвам прехраната. Ходя и по строежи да изкарам някой лев.“ През 1984–1985 започнаха да сменят имената на мюсюлманите и Бояджиев поиска всяка вечер след полунощ да предавам какво става. Имаше сателитни телефони за връзка със „Свободна Европа“. От нашите села имаше 17 души осъдени за обрязване на деца, ние дадохме имената и ги излъчиха по радио „Дойче веле“, „Свободна Европа“. И така всяка вечер предаваме информация.

Така карахме до 18–19 март 1989. Един ден на обекта, на който работех, дойдоха милиционери и ме заведоха в Държавна сигурност, заканваха ми се, но не смееха да ме бият. Държаха ме до към 20:30 часа. Казаха ни, че утре пак ще ме приберат. Аз говорих с Петър Бояджиев, разказах му, а той ми даде голям кураж: „Бай Рамадане, те си отиват вече“. Каза ми, че нямат право да ме задържат, защото съм в списък на дисидентите.

Петър Бояджиев каза да организираме групи от мюсюлмани, които да правят гладни стачки всеки ден от 20 май до края на месеца, за да се чуе по света, че протестираме срещу смяната на имената. Започнахме гладни стачки в цялата страна – Джебел, Кърджалийско, Делиормана. Това беше Мюсюлманският стачен комитет. Моите синове, заедно с д-р Константин Тренчев (дисидент антикомунист – бел. авт.), Илия Минев (антикомунист, дисидент, лежал 33 години в затвори и концлагери, през 1988 основал Независимо дружество за правата на човека – бел. авт.) организираха сбирка в Хасково, но тя се провали и решили да се съберем вкъщи в Долно Изворово. Беше времето на Байряма. На 11 срещу 12 май в полунощ се събрахме и основахме Мюсюлманския стачен комитет. На сутринта дойде милицията и взе да разпитва. Казах, че сме имали гости за празника.

На 17–18 май подготвихме отворени писма до прокуратурата, областната прокуратура, против смяната на имената. На 18 май дойдоха милиционери, казаха ми да взема 80 лева и ме закараха в една банка в Стара Загора, където обмених 50 долара. Разбрах, че ще ни гонят от България. Казаха ми да си събера 30 кг багаж и че ще ме вземат в полунощ. Дадоха ни паспортите, отидохме у дома, а там идват хора от Мюсюлманския стачен комитет от цяла България. Качиха ни на влака от Пловдив за Германия. Като спряха влака, Ибряма даде телефон, на който да се обадят на Петър Бояджиев. В Белград ни посрещнаха хора от турското посолство. За 8 дни се събраха към 170 души. Лично Тургут Йозал прати самолета си и ни закараха в Истанбул. Там ме посрещна синът ми Рамадан, той вече беше избягал в Турция, там беше завършил право – хем работил, хем учил.

От моето село към 1150 души живеят в Турция, 120 семейства са в Истанбул. Всички са добре, построиха си къщи на 2–3 ката, няма човек с по-малко от 20.000 в банката... На старини сега се радвам на хубав живот.

http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/article/23-discussion-bulgaria/730-2009-11-06-10-05-16