Историята на Байрям Гета
Роден съм на 05.09.1938 година в село Корница, обл. Благоевград (Горна Джумая). Израснал съм в бедно селско семейство . Завърших основното си образование в с. Корница. Още от малък ме зачукаха камъните. бях_ на 6-7 години и баща ми го мобилизираха запас като окопационен корпус в Гърция и Югославия. От тогава като овчарче се събирах със стари хора, които ми разправяха за трагедиите причинени от БКП и ВМРО : по време но покръстването през 1912 година. За клането на всички Турци мохамедани в бившите Петрички околия. Как са се гаврели с хората при смяната на имената и колко джамии са били изгорени. Бях малък когато слушах тези разкази. Имената на разказвачите и техните несгоди са: Уруч Уручев, Бекир Уручев, Мустафа Гетов и много други.
Години след това идват и моите тежки и жестоки преживявания. През 1949 година образуваната нелегална група за сваляне на варварския комунистически режим от Спас Белухов. Тогава започна тежкия живот в Корница. Докараха най - големия разбойник от град Банско Милуш Тренчев. който почна побоища до смърт в селото. Беше невъзможно да се занесе хляб на овчарите, нито пък на орачите. Независимо къде отиваш те срещат агенти на Държавна Сигурност, милицията претърсваше торбите и намерят ли хляб те бият, докато не си признаеш на кого го носиш, и кой те праща. По този начин бе пребит до смърт Ибраим Амидеин. Али Османов Бузев, Алиш Кадриев. Също така на местноста Брачетале бяха пребити двама овчари. Юсеин Зърбашев от село Лъжница и Ахмед Ахмед Молалив бяха обвинени че окривали бандити. Пускат един агент на Държавна Сигурност да мине покрай тях, преструвайки се че е бандит и търси хляб от овчарите, Малко след това минава милицията и ги пита дали са видял един "бандит" да минава оттам? Те отричат, след това същият агент уж вече хванат го закарват при овчарите. От страх овчарите отричат отново и тогава биват пребити.
След убийството на организатора за сваляне на порочната комунистическа напаст от власт Спас Белухов, започнаха нови размирици. Той бе убит в землището на с. Брезница, местността Чала. След това е разкрита и организацията и започват репресиите в с. Корница. Вкарват в затвора членовете на групата. Някои от тях минават границата и бягат в чужбина, другите биват осъдени на различни присъди. Осъждат следните борци против режима иа БКП :
Георги Бояджиев на доживотен затвор; Крум А. Кондев на 15 години затвор; Асен К. Кондев на 12 години затвор; Мохарем Имамов на 4 години затвор.
Много други напуснаха родината и заминаха на Запад за си спасят "кожите" от тези варвари. Георги Белухов, П. Белухов, Никола П. Белухов, Диньо Панцалов. Велю Ейков. хора които познавах лично. Интернирани бяхя много семейства по северна България. Белуховото семейство цялото, Сюлейман Маджирски с цялото му семейство, Юсуф Велишавов и Мустафа Агулев със семействата си и много други.
През 1957 година, Септември месец започна насилственото налагане на ТКЗС- то. Почна друго насилие, за въвеждане на кооперативни стопанства. Тогава аз бях пълнолетен на 19 години и бях свидетел на това, кака хората бяха карани насила да влизат в ТКЗС. Отново започнаха репресии, побоища, осъдени хора. Спомням си кака хората бягаха до балкана, хора беззащитни, който бъдеше хванат бой, докато подпише декларацията за влизане в ТКЗС. После по радиоуредбата му пускат една песен, че доброволно е подписал за ТКЗС-то, а семейството на човека го лекува завит с кожи, за да оцелее след побоя. Малко след това затвори изселвания и репресии.
През 1957г. 29.10 започна военната ми служба в град София. За да бъда войник трябваше паспорт, който нямах и трябваше да си извадя такъв. В казармата в София ме питаха за името и аз им казвам Байрям Ибрахим Гетов и те ми казаха че съм мохамеданин. Издадоха ми военна книжка и на нея пишеше народност Мохамеданин. След като приключих казармата отидох във Военно окръжие Благоевград. На военната ми книжка пишат Македонец, пълна пародия. Когато отидох да си търся паспорта в Гоце Делчев ми отговориха че трябва да си извадя нов паспорт. Така и направих и на него за мое изумление пишеше Българомохамеданин, да се чуди човек на тази идиотски постъпки.
В София служих на четвърти километър поделение 40120 В. Артилерийски полк. От 300 човека само четирима бяхме мюсюлмани. Изкарахме казармата като братя и така и се разделихме. От Гоцеделчевския край имаше от с. Ляски, с. Тешово, Хаджидимово, Сандански. Петричките села, имаше съшо така и доста хора от Ботевградско. При разговори с другарите от Сандански за имената и защо в Петричките околия няма Турци, а в Гоце Делчев има, ставаше доста интересно. На един мой приятел казах, че са изклани турците в техния кай и той разказа, че майка му е разказвала как се е спасила. Била малко момиче и едно християнско семейство, което си нямало деца я спасили от касапина дядо Кольо "леко коле". На моста на река Струма реже на някой главата и го хвърля в реката. Тя си спомня името Фатме. През 1968г. тръгнахме на екскурзия за Македония, аз, Ш. Кацаджиев, М. Бекиров, М. Джинджиев. Седнахме в Благоевград в една сладкарница и обядваме, а на другата маса седеше един стар човек на около 85 г. който никога няма да забравя. Ние младежи майтапи си правим и той ни попита от къде сме, и ние му отговаряме от Гоце Делчев. Той се обръща към нас и казва "момчета и аз като бях буен на вашите години, да знаете само колко Турци сам изклал по поречеито на Струма". Ние си замълчахме и не му казахме че сме Турци, но бяхме потресени от това което чухме.
Казармата свърши но
Възродителния въпрос започна в края на 1959г. Бях на работа в Балкана, като се върнах вечерта гледам площада пълен с хора, милиция, тайни агенти. Питам майка ми какво става, а тя ми каза да не отивам н площада. Да съм бил купил ново облекло(униформа) и да си махне фереджето и шалварите Ако не изпълним тези нареждания ще ни пребият. Аз бях млад, скоро дошъл от казармата, не ме беше страх и реших да отида на площада. Гледката там беше ужасна. Стари жени на възраст 50-60-70 години ги карат да купуват стари балтони.шлифери, поли и да сменят облеклото. Който не се подчини бе глобяван и така хората започнаха протестите си. Всички излязоха на протести срещу варварската политика на БКП. Така и започнаха побоищата за хората, които се противопоставиха - новата униформа, бой, интерниране, затвор.
Не минаха много години, беше 1964г. края на месец Март, когато взеха около 30 човека за запас в Гоце Делчевския полк. Водихме занятия в Родопите, землищата на Вищсрица. Рибново и Осиково. Това трая около 10 дни. Прибрахме се в казармата, и с влизане в помещението ни заповядаха да сдаваме оръжието. Аз казах на началник щаба че оръжията трябва да се почистят, имат ръжда, а той ми отговори че това е заповедта. Попитах го защото това ми беше четвъртия запас и знаех, че при издаване на оръжието винаги трябва да бъде почистено. Цялата история не ми харесваше, имаше нешто гнило в тази заповед.
След по малко от два часа две роти без мюсюлмани в тях бяха строени на плаца, пълна бойна готовност. Аз питам занятието свърши, къде ще ходят, а един старшина приятел ми отговаря "лошо ви очаква, едната рота заминава за с. Рибново , а другата за с. Корница".
На другият ден започна смяната на имената на редовните войници. Те не искаха, почнаха да ги бият. В дивизона имаше двама редовни войници от село Корница Байрям Уручев и Ибраим Ис. Бялков. Техният ротен командир капитан Станимиров ги налагаше с калашника по всяка част на тялото. На другият ден почнаха с нас запасняците. активисти носеха декларации за смяна на имената. Тогава при мене дойде началника на строй групата Гоце Делчев, който беще от с. Господинци. Той беше запаснятс заедно е нас. като го видях скочих, щеше да му строша муфата но колегите ме спряха. Веднага след това той отиде при специална служба, за да се оплаче от мене. След един час дойде спеца на полка с още други двама. Той като ме видя, спря се и каза "ти ли бе Байряме, ако беше друг досега да сме го пребили". Отървах кожата, защото преди запаса му бях нарязал един камион дърва и ме познаваше. Вечерта запасняците ни освободиха. Прибирам се в Корница откъм края на селото и ме срещнаха Фатме Вражелиева и комшиите ми и ми казаха да бягам, че милицията ме чака пред къщата ми. Аз вместо да отида в къщи да видя семейството-си, което не бях виждал вече 15 дни тръгнах в по балкана. Там намерих група Корничани с които стояхме 3-4 дни на студено и влажно време. В същото време в селото и Родопите акцията и побоищата за смяна на имената продължаваха. Аз ги помолих да се приберем в селото, и им казах че с криене нищо не се постига. Така и направихме, тръгнахме към селото. Малко след като влезнах в къщи пристигна и комисията за смяна на имената. Жена ми отиде да види кой тропа на вратата и те я питат къде съм аз. Тя им казва, че съм запас, но този мръсник Геров (военно отчетно бюро гр. Гоце Делчев) казва че сме били освободени от запас преди четири дни. Жена ми му казва, че аз не съм се прибирал, а аз слушам отвътре цялата история и стискам зъби. Тогава Борис Бойчев, който си е от Корница, казва на тези гадове, че жена ми не лъже и те си тръгнаха. Аз си отдъхнах за малко. След около два часа идва Исмаил Гета и ми казва, че това насилие по смяната на имената е отменено. Аз излязох на площада и там беше пълно с хора. Казах им да отидем при кмета, да вземем декларациите, които насилствено бяхя подписали и да ги изгорим. Така и направихме. Не мина и седмица и ето я и Държавна Сигурност. Започнаха да разпитват кмета , кой е скъсал декларациите и кои са главните инициатори. Кмета им казва имената на Дрилевите братя, Бялковите братя и моя милост. На другия ден започна изселването. Първата група бяха братя Дрилеви, братя Бялкови втората. Аз и И. Пашов, Ахмет Лапандов бяхме групата за следващия ден. За наш късмет дойде заповед, че изселването е отменено.
Така приключи трагедията през 1964 година. Някои бяха бити други изселени по Ловешкия и Етрополския балкан. Така премина тази гнусна диктаторска история, която бе продиктувана от политбюра на ЦК на БКП и от господата: Тодор Живков. Милко Балев, Пенчо Кубадински. Станко Тододров. С заповед до всички места - окръзи населението помаци мюсюлмани да им се сменят имената, не бе успешно, тъй като в много от районите хората се съпротивляваха. Основният "герой" за ръководенето на геноцида в Благоевградска област беше първия секретар на Благоевградски окръг Кръстю Тричков. Въпреки всички убийства, побоища, изселвания и затвори не успяха да сломят това население, и да го откажат от неговата мюсюлманска религия и майчино име.
Трагедията не спира дотук. Минаха 5-6 години и акцията почна отново.
Тайно решение на ЦК на БКП 20.06.1970 г. отново за смяна на имената, но не като през 1964г. спонтанно по целите Родопи, а по райони. Най напред със служителите по места, по села. Първите насилия започнаха в Барутин през 1972г. първите бити и убити бяха там.
В края на 1972г. тази мръсна политика дойде и при нас. Имаше една група секачи в местността Предел (Разложко землище). Една вечер ченгетата на Държавна Сигурност (Д.С.) и органи от Д.С. Георги Стойчев и н-к Трендафилов от Гоце Делчев отиват и ги пребиват,принуждавайки ги да си сменят имената. Това бяха Ибраим Ибр. Бялков, Байрям Бялков, Ахмет Вражели, Бекир Садулев и други. Почнаха след това със служителите да викат в Гоце Делчев да принуждават насила да си сменят имената. В тези групи бях и аз. Групата, която решихме да организираме нощно дежурство, за да не допуснем отвличане на хора един по-един. Доброволно образувахме група от около 40 човека и си разпределихме смени за нощно дежурство.
Един ден пристигна кв. отговорника от Д.С. Гоце Делчев, за да подготвя почвата за асимилацията. Ужким ходи в дома на Риза Бекиров за да му намери работа, а през това време организира неговото отвличане. Благодарение на жените от махалата този мръсник Г. Тойчев е изгонен.
През това време в селото пристигат граничари с кучета. Това изплаши хората и всички се събраха на площада заедно да се защитят. Беше доста студено, някъде към 20 Януари. Хората си напалиха огньове, за да се топлят. Така започна нашият мирен протест срещу нечовешкия начин на третиране на хората и насилствената смяна на мюсюлманските имена. Нещо което може да бъде направено единствено от майка ми и баща им!